Вазовата „Грамада“ и Берковица

Автор: Георги Генов

Като окръжен съдия в Берковица, Вазов е посещавал редовно хана на Витан. Този хан е известен по-късно като „ дядо Нешовия хан”, а в последствие – като „ Янчовата кръчма”.

Тук ханджията Витан го сприятелява със Занка – млада, напета и изпъкваща със своята природна интелигентност жена. Тя била омъжена по това време за старши стражаря Яким от с. Комарево.

От ханджията и от Занка  Вазов научава и за Стефан хайдутина, любовник на Занка. Не след дълго Занка устройва среща на Вазов със Стефан и те двамата стават приятели, макар, че властта търси усилено Стефан и четата му, за да ги унищожи или да ги предаде на окръжния прокурор да ги съди за хайдутството им.

Тази дружба между ханджията Витан, Занка, Стефан и окръжния съдия Иван Вазов е продъжила до последния час от пребиваването на Вазов в Берковица. Така на 18 септември 1880 година, в хана била устроена прощална вечеря, на която били Вазов и Фатме, Стефан и Занка, Тахир и ханджията Витан. Готвачка на вечерята е била баба Дица Антова – калпакчийката. От тази дружба Занка се е считала много поласкана и се е хвалила и гордеела с нея чак до смъртта се.

Попаднал в тяхна среда, Вазов научава цялата история за дръзката любов на Занка и Стефан. Обичал е да слуша и пеещата се тогава песен за тях – „Занкината”:

„ Какво е чудо станало

У това ми село Гушанци!….”

 Друга любима песен на Вазов, пята му често , била „ Гурбетчийката”.

Ето го текста по оригинал:

 

„ Треви, цветя зелени

С най- красиви цветове,

Край кладенци студени

И яки букове

 

Славеите запели

С най-сладки гласове,

Кавалите подели

Сред тихи лесове!

 

 

В чужбина аз слугувах

За къшей хляб корав,

Но все за теб тъгувах,

О, роден край благат!

 

 

О, роден край прекрасен

О, райска градина

Едничък ти си властен

Над мойта съдбина!

От песента за Занкината и Стефановата любов и от самите тях, Вазов се запознава с тази любов-легенда:

И двамата са от с. Гушанци, сега с. Замфирово. Занка е мома хубава, стройна и напета. Тя е дъщеря на Христо Кньезо / от „княз”, владетел /.Той е бил много богат човек. Имал е много стада овце, коне, крави, биволици, кози, а имотите му в Гушанци били догдето стигне погледа от „Непирча”, / връх, южно от селото /. В Берковския балкан държал най-добрите совати /пасища / и имал по тях много мандри и бачии. Имал своя въоръжена охрана, ходел въоръжен и турците го тачели и не смеели да му чупят хатъра.

   По характер Христо Кньезо бил саможив, студен и алчен човек. Негови приятели били Пашаджик, потомък на турски феодал в Берковица и Халит ага- наследник на Мулесан ага, собственик на имотите „ Кършията”,„ Пъстрината” и други. Те често му гостували в Гушанци и се заплесвали в невижданата хубост на Занка, която често пъти много хитро им се подигравала.

Населението в целия район ненавиждало Кньезо, наричайки го „изедник”, „проклетник”, „човекомразец”. Но Занка обичали, заради нейния открит характер и нейната хубост. Тя била типична наша, народна мома – ходела по тлаки, преденки и седенки, където пеела чудно хубаво. Такава весела и общителна, я срещнал Стефан.

Кой е Стефан?

Той е син на Камен Болянеца и на Стефания. Камен Болянеца бил строен, силен и много сводолюбив човек, „ средна ” ръка. Жена му Стефания също била стройа, красива, носела коса, дълга доземи. Тази нейна хубост била известна на турските управници в Берковица и те често, с повод или не ходели до Гушанци, отсядали винаги у Камен, да им прави Стефания баници и да им трантува.

Един ден по вършитба, Камен и Стефания отвявали житото от плявата накрай село. При тях дошел турския изедник Ибрям и наредил Стефания да си отиде дома да готви и меси, че довечера щели да дойдат гости от Берковица, та в тях щели пак да отседнат. Каменовата кръв кипнала, развикал се, че му дошло до гуша от госкяри и не пуснал стопанката си. Ибрям извадил револвера, но Камен го изпреварил, халосал го с дървената лопата, с която отвявал плявата и турчинът паднал с разбита глава на земята. Камен и Стефания натоварили трупа в колата, закрили го със слама и изхвърлили някъде по „ендеците”. Същата нощ Камен и Стефания натоварили покъщината си и малкия Стефан и забегнали в Бяла. От това изселване фамилията и досега се знае като Белянците. След десетина години Камен се замогнал, имал злато и започнал да търгува с Христо Кньезо, с когото станали големи приятели.

Тази дружба траяла до 1862 г., когато Раковски изпратил възванието си за създаването на легията в Белград. Камен прибрал жена си и отрасналия си син от Бяла. Желтиците, които имал, ги дал на Христо Кньезо с уговорката: ако не се върне, да прати Стефан да учи, а ако се върне, като отраснели децата – Стефан и Занка, да вдигнат сватба „ нечувана и невиждана”. И заминал. При атаката на Белградската крепост, той загинал.

Възползван от това, Христо скрива парите и изоставя вдовицата и нейния син.

Междувременно Стефан става хубавец, буен и невъздържан. От дядо Анто той научава за уговорката на баща му и Кньезо, но бил безсилен да му отмъсти. За да не гладуват той става ту кафеджия, ту овчар при Кньезо.

Хубавецът обаче е забелязан от Занка. По седенки, на хорото двамата  били все заедно и  така пламнала силната любов между двамата млади. Хората се радвали на тяхната любов. Христо Кньезо, обаче, имал  други планове. Той беснеел от яд, като си помислел , че Стефан, синът на Камен комитата ще му стане зет. След като не успели ни закани ,ни думи, затворил Занка зад зидовете на огромния си дом. Тогава Занка определя срещи на Стефан , в които го умолява да избягат и се венчаят „ в Сръбско”. С помощта на Витан, Стефан успява да организира чета и бягството е уговорено. Всъщност Занка и Стефан бягат няколко пъти – първият път бягат на „ Локви „ в Берковския балкан, където потерите ги намират, четата избягала, а заловената Занка намисля второто бягство. То става на другото лято. Този път бягат към кошарите към Белите речки, но потерите ги намират. Пак прибират Занка. Тогава Христо Кньезо решава да омъжи Занка – намира й един изостанал селски ергенин в Гушанци. Научил за това, Стефан нахлува с малката си чета в селото, грабва любимата си и пак скитат по кошари и къшли.

След Освобождението на България, Христо Кньезо пак му се чуе думата, пак той „ коли и беси”. Това налага четата на Стефан да продължи своята дейност в Берковския балкан и да обезпокоява гушанския властелин и неговите нови „ортаци”. За да е спокоен за бъдещето на своята щерка, Христо я омъжва за единвдовец от Комарево – Яким, когото веднага назначава за старши полицай в полицейското управление в Берковица. Но нито полицията, нито друго уплашват Стефан и той, заедно с четата си слизат  от планината и има срещи със Занка в хана на Витан. Точно в разгара на тези срещи, Вазов попада в компания с тези герои, възпяти вече от народа.

Междувременно в Берковския окръжен съд постъпва искова молба  от бившия мухтар / събирач на данъци / на с. Орид, сега с. Охрид, спирка близо до гара Бойчиновци. С нея той иска селото да му заплати нанесените му от селото щети, което го е проклело през турско с „Грамада” т.е. проклетия. Това проклятие станало по следната причина:

Този мухтар събрал данъка от населението и го понесъл за Берковица, за да го предаде на турския данъчен касиер. По пътя го нападат черкезки разбойници, които взели парите. Мухтарят, повикан в Берковица излъгал, че селото не са платили данъка /беглика/. Това вбесило турците, които пристъпили към насилствено събиране на данъка. Пропищяло селото.Отишла делегация от селски първенци в Берковица, за да доказва, че бегликът веднъж е събран. Каймакаминът предложил клетва на старейшините- те се заклели, че данъкът вече е събран. Клтва предложили и на мухтарина. Той се заклел, че селото не е дало беглика. Пратениците на селото се възмутили от мухтаря си и за да му отмъстят, те му направили „грамада”. Това станало при Боровските ханчета край Боровци, който минел оттам хвърлял камък. За година грамадата станала внушителна.

 / тази грамада е стояла до 1911 г., когато нейните камъни са използвани за насипа на ж.п. линията над пътя Боровци-Гушанци./

Есента измряла стоката на мухтаря, а напролет умрял от охтика и единствения му син. И сега, след Освобождението, прокълнатият баща искал обезщетение и реабилитация.

Взел повод от това дело, Вазов се запознал и с други случаи на подобни проклятия в нашия край. Така той събрал този обичай на народа ни да отмъщава с обичта и почитта  към беззащитните влюбени, като създал една от най – хубавите поеми в нашата литература – „Грамада”.

Името на Стефан хайдутина- Камен, взел от името на баща му. На Занка дал името Цена, а на Христо – Цеко, като по-често срещани имена в нашия край.

Какво става с тези негови герои, след заминаването на Вазов от Берковица?

Витан – Ганчо Зеленогоро заживял мирно и тихо и става родоначалник на фамилията на Витановите.

Четата на Стефан е разбита и него го хващат. Тогава Занка, която си пишела с Вазов му известява, че Стефан го  очаква смъртна присъда. Вазов, заедно с Константин Величков направили постъпки чрез Петко Славейсов и Драган Цанков, като оставили наказанието на „доживот”.

Стефан бил закаран в Русчук. Тогава Вазов написал едно писмо до Директора на затвора, което дал на Занка, както и четири наполеона, с които да може да иде на свиждане на своя любим. Вече майка на три деца, Занка заминала.

Като прочел писмото на Вазов , директорът се зарадвал, че се запознава с героите от „Грамада” и под честна дума дава три дни и нощи отпуска на Стефан. Тези три денонощия те прекарали на „хан” и край Дунава. В уречения час Занка изпроводила Стефан до затвора, дала му останалите наполеони от „кадията” и се разделили. Този път завинаги.

Няколко месеца по-късно Стефан починал от тежка рана, нанесена му в левия бъбрек, от един черкезин-конекрадец. Това станало така:

  Спечелил доверието на директора на затвора, Стефан станал помощник надзирател в затвора. По това време са ликвидирани много шайки и чети- конекрадци от Добруджа, които крадяли от населението отсам границата и продавали контрабанда  оттам границата на своите сънародници. Събрани сега в затвора, те започнали страшно уреждане на сметките, които завършвали с побоища. При тези безредици най-ценен се оказвал Стефан със своята опитност и сила.Той бързо потушавал побоищата, но си спечелил общата омраза на контрабандистите и при една негова намеса бил намушкан с остър предмет в областта на кръста, като острието стигнало до бъбреците. След няколко дни Стефан издъхнал.

Негови потомци и сега живеят в долния край на с. Замфирово и носят неговото име – Белянците.

Занка тежко преживява загубата. Специализирала се е като народна лечителка и акушерка, откъдето остава и името й – баба Занка. Тя е умряла млада – на 13.08.1913 г. от холера

С това да приключим и да затвориме бележника със спомените на Вазовите съвременници.

Advertisements

One comment on “Вазовата „Грамада“ и Берковица

  1. Покъртително…
    Благодаря за тази изключително интригуваща история!
    Берковчанин

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s