За поемата „Зихра“ и Берковица

Автор: Георги Генов

Двете поеми на Вазов – „Зихра” и „Грамада” са с наши, берковски мотиви и герои. За някои от тези герои искам да разкажа:

Започвам с поемата „Зихра”, защото нейната героиня първа застава на пътя на Вазов по време на „ Берковския му период”.

И така, какви събития и случки стоят  в основата на „Зихра”

В Берковица Вазов идва от Свищов до Лом-паланка с параход, който се движел по Дунава, благодарение на топлата мартенска пролет на 1879 година. От Лом до Берковица той пътува с „перкет” – пощенска кола. Със същия пощенски файтон пътува за Берковица и една прекрасна турска девойка – Фатме, заедно с вуйчо си – Тахир, брат на нейната майка. Тази много интересна среща във файтона става случайно, но тя оказва в последствие голямо влияние върху двамата….

Тук се налага една малка предистория, за да се изясни защо тази прекрасна девойка е тръгнала за Берковица.

През лятото на 1876 г. на гости на турския духовен глава на Берковица е дошъл турския духовен глава на Лом, който в духовно отношение е бил подчинен на берковския си гостоприемник. При това гостуване те направили мохамеданска уговорка – годеж, че щом през 1878 г. децата им – Абдул и Фатме станат на 18 години да направят сватба, а когато Абдул навърши 30 години, да наследи баща си. За тази цел Абдул учил мохамеданско богословие в Шумен, а Фатме се учила във Виена – „на светски науки”.

На тези уговорки, обаче попречват историческите събития и съдбите на сгодените взимат друго направление.

Така Освободителната война през 1877- 78 г. е запомнена в Лом с холера. Умират майката и бащата на Фатме, която малко преди войната си е дошла от Виена, където е научила и френски език. Братът на нейната майка – Тахир, човек бохем и гуляйджия, не пострадал от холерата и щом свършила войната,  настоявал пред Фатме да отидат в Берковица при Абдулови, при годеника. Фатме се уверила, че в Лом нищо не я задържа и се съгласила да замине за Берковица, за да поеме пътя на годеница и жена на бъдещия ходжа на Берковица – Абдул. Но в закрития пощенски файтон е и новоназначения окръжен съдия на Берковица Иван Вазов. Той е твърде занимателен, говорят на български, турски и  френски  за литература, музика и в тези часове на общуване се сближили много. Общителният вуйчо също се сближил със съдията. Тахир бил особено вещ познавач кога и как се пие мастиката и сливовицата, как се правят най-подходящи мезета за тях и пр. Бил и голям певец, особено на български песни. Когато пристигнали в Берковица, всички те били вече „стари приятели”, а Вазов не познавал никого, освен тези двама спътници.

Първоначално Вазов отсяда в къщата на Клисурците, а сетне се премества в къщата на един избягал в Турция мохамеданин – това е къщата на сегашния музей „Ив. Вазов”.

Междувременно събитията се развиват доста бързо – Фатме е разочарована от своя годеник – едър, груб азиатец, необразован за нея, с груби мохамедански разбирания за жената. Това прави срещите със съдията по-желани и търсени. Дружбата прераства в любов – нейната на току що влюбила се 19 годишна девойка, а неговата – на един вече узрял 29 годишен мъж. Особено са се врязали в съзнанието на съвремениците ходенията им на излети и „теферичи”  по Балкана. Тези излети траели понякога дни и цяла седмица. Вазов и Фатме са били винаги заедно, а Тахир е бил техен доставчик- с магаре или кон им карал провизии до палатката им, опъната на „Малий самар”, или до кладенците на Горната или Долната кории.

Тази любов, така очебийно показвана, повдигнала ропот и протест сред местните чорбаджии срещу „ халосания кадия”. Причините да бъде анатемосана тази любовна идилия от страна на уважаваните берковски еснафи, се пораждат от две отделно породени причини.

Първата е личното отношение на Йордан Шишков / Дакето прасето от повестта „Митрофан и Дормидолски” /  към Иван Вазов. Йордан Шишков е бил влиятелен, заможен, но полуграмотен. На външен вид бил нисък, „шкембест”, „тантурест”, а самомнението му било много високо. Той се смятал едва ли не за „най- окатия” по онова време в Берковица и бил много обиден, задето за окръжен судия дошел „чуждияк”, а него, уважавания берковченин го направили „мирови судия”, т. е. подчинен на окръжния. Това породило страшна омраза у Шишков и той дето седнел, дето станел, говорел против окръжния съдия. Особено разпалено го одумвал Шишков, че Вазов не си гледа работата, че бил хаймана, чапкънин и какво ли не още.

От друга страна, годеникът на Фатме, Абдул и неговият баща, духовен глава на Берковица и берковско, подели клеветническа кампания срещу „кадията”, че не си гледал „каяфета”/работата/, а прелъстил момата им от Лом и я любел незаконно, като нито се потурчвал той, нито пък нея покръства, за да се оженят. Така двете сили се съюзили за борба срещу беззащитния съдия. Започнали доноси и оплаквания, които нямали край.

Най-после дошло предложението Вазов да замине за прокурор във Видин, а Окръжният съд в Берковица да бъде закрит. Вазов отказал да замине във Видин, а заминава за Пловдив. Заминала и Фатме. Тя обаче заминава за Истамбул, където учила „докторлък”, като вече не се върнала в България, разделена окончателно от своя любим. Иван Вазов понякога я наричал Пеша, от Параскева. Това е била тежка тяхна раздяла.

Силната си любов към Фатме,  Вазов възпява и увековечава за потомствата чрез поемата „Зихра”.  В 1910 г., когато Вазов пише спомените си , Вазов скрива в душата си лошите спомени от пребиваването си в Берковица и споменава града с добро:

„ А тебе, Берковице, привет благодарствен от твоя случаен, някогашен гостенин”.

Великите хора винаги имат сили да опрощават !

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s