ДОКТОР ВАРТАН

Турската империя блестеше със силата на своята войска, с разкоша на ислямските владетели, дошли в Европа.

Мелодиите на много джамии се носеха по безкрайната турска земя. Цариград бе център на бурен живот с харемите, с богатите къщи и широки дворове, басейните, статуите, останали от предишните владетели. Наред с разкоша, турците бяха помислили  и за науката. В Цариград, до Високата порта, се намираше медицинската академия. Тук преподаватели бяха французи, немци, евреи. Учеха се богатите синове на пашите и млади богати момчета от някои европейски страни. В центъра на Цариград се намираше арменското малцинство. Това бяха даровити хора с търговски дух, с проницателни виждания за бъдещето. Потръгна им търговията с усета да напреднат и да живеят добре. Малкият Вартан, който беше четвъртото дете на родителите си, изпъкваше със своята ученолюбивост и интелигентност. В университета бе за пример и професор Жуел казваше, че от него ще стане много добър лекар.

Тогава Берковица бе окръжна кааза с многобройно селско  бедно население. Имаха нужда от лекар и ентусиазираният младеж дойде в Берковица. Населението тук бе невежо, със свой примитивен начин на живот. Вартан бе добър лекар, но не беше в състояние да спаси хората от болестите. Непрекъснатите горещини, студовете през зимата, когато мразът проникваше през паянтовите керпичени стени, бяха голяма угроза за населението. Турският паша на каазата, Пашаджик, беше милостив към тях. Имаше интерес да има здрави хора в поверената му област и с голяма благодарност прие младия доктор Вартан. Той бе млад, красив, с мустачки, ентусиазиран.

Пасаджик бе милостив господар, отнасяше се добре с населението, не ги гонеше за данъци, а и бе голям приятел на някои български чорбаджийски семейства – Клисурси, Михайлови, Манови, от които искаше да има подкрепа.

Разправят, че след Освобождението, той е идвал в Берковица на лов със своите приятели.

Младият доктор намира в негово лице голям приятел, който полагаше големи грижи за лекарствата, в помощ на начинаещия лекар. Често бе канен в харемите на Хендага, гощаван с най-вкусните турски ястия. Той по цял ден обикаляше селата. Носеше със себе си хинин, аспирин за маларията, постоянна спътница в живота на селяните. Вечер, изморен, той беше щастлив от изминалия ден, от излекуваните селяни. Обичаше ги и много страдаше, когато не можеше да им помогне. Със своето лекарско куфарче, ще го видиш по пътя за Комарево пеша или случайно на каруцата на някой селянин. В аптеката на гръцкия аптекар Василакис той отсядаше и им даваше съвети за приготвяне на лекарства. В малката аптека на главната улица ставаше истински празник, когато той беше там.

Жената на аптекаря, Яргула, винаги ги посрещаше с усмивка и радост. Говореше се за лекарства, заедно приготвяха дезинфекционен разтвор за умъртвяване на микробите, причинители на толкова болести.

Когато Берковица посрещаше изгрева на слънцето, което позлатяваше Балкана, ще видите младото докторче на кон да поема пътя за селата. Михайлови му подариха този кон от чифлика си – Грифчо. Животното обичаше доктора, познаваше го по стъпките и радостно потропваше с подкопаните си копита. Той го погалваше нежно по врата, подаваше му бучка захар и тръгваха по прашния Римски друм „Дълбок дол” за Комарево и другите села. Когато пристигаше в селото, ставаше празник за всички. Мълвата, че докторът е пристигнал, се носеше от уста на уста. Тогава на мегдана се събираха болните, които прииждаха от полето, за да се срещнат със спасителя  си. Той слизаше от коня, подхващаше разговор с всеки, даваше съвети и лекарства.

Докторът беше щастлив. Славата му се разнасяше по цялата казаа. Говореха за него малки и големи – българи, турци го хвалеха, благославяха и му пожелаваха дълги години.

Младият доктор вече имаше много обожателки от големите родове в Берковица.

Конови, едно знатно български семейство, имаха дъщеря Марийка. От много години им беше останала само тя. Това момиче, дарено от Бога, бе събрало омаята на берковската природата: очите на кестените, устата на малините, косато на росата, блеснала с цялата си красота сутрин. Той я видя, сърцето му затуптя още при първия поглед. Ожениха се. Щастието на младото семейство нямаше край. Прибраха го в къщата близо до центъра. Хубава двукатна къща, с каменен зид, с прекрасен балкон, от който надничаха шумнатите мушкати и хризантеми. Заживя щастливо младото семейство. Пасаджик ги канеше често, в тяхна чест се приготвяха чудесни турски манджи, баклави. Но един ден се случи нещо неочаквано. Голямата дъщеря на Пасаджика се разболя внезапно. Високата температура мореше младото момиче. Очите ѝ горяха, а ръцете ѝ безпомощно бяха отпуснати над великолепния балдахин и всички очакваха спасителната ръка. Младият доктор долетя на белия кон. Още щом влезе в стаята, задушена от спуснатите тежки пердета, със смълчаните миндери покрай стените, веднага заповяда да отворят всички пенджери. Тежката врата трябваше широко да се отвори, за да влезе въздух чист и освежителен. Очите на младото момиче се поотвориха, но след малко пак се затвориха в тежка въздишка. Пасаджик и жена му се противопоставиха на това действие, но имаха голяма вяра в него и поутихнаха. Тогава я прослуша, прегледа я старателно, извади от чантата си лекарства и назначи как да ѝ ги дават. „И не затваряйте прозорците, чист въздух трябва в тази задушна стая, здрав да си, ще се разболееш”. Очите на момичето се поотвориха и глътка свеж въздух я поободри. „Бойрум, докторе, хайде ела да се почерпим, много сме ти благодарни за всичко! Абе аз казвам, добър приятел и отличен лекар е Вартан. Пийни си сироп, студена вода и една баклава. Снощи я прави Садъка. Да си жив, докторе. Нека Аллах да те поживи”, продължаваше жената на Пасаджик, като шареше в кухнята. Всички знаеха за отличните отношения на доктора с управителя на каазата. Като имаше нещо за разрешение, всеки отиваше при доктора, като знаеше, че Пасаджик ще го послуша. Думите на умния лечител докосваха душата на турския владетел и му вдъхваха желание за справедливост и доброта. А младото семейство се радваше на любов. Навсякъде по берковския мегдан се чуваха отзивите: „Добър е докторът, но и добра булка си намери”. А шадраванът в средата на мегдана сякаш повтаряше думите „Добър, добър”, „Слава на Бога – добър”. Тук Аллах и Господ се бяха слели в едно, в името на любовта между българи и турци.

В това време, връзката на Левски с берковските чорбаджии бе много тясна. Хаджи Илия, хаджи Петър насрочиха събрание във Ваковския хан. Подготовката бе много солидна, но турските заптиета подозрително сновяха ту по мегдана, ту около хана и за изненада – всичко бе известно на турците. Левски беше отседнал у Конови. Вечерта Марийка бе приготвила вкусна вечеря. Те бяха седнали за малко под кичестата круша, а после се скриха в тъмния коридор до кухнята. Тихичко влязоха в магерницата, седнаха край синията, пълна с какви ли не вкусотии, започнаха да си хапват и тихичко да приказват за насроченото събрание във Ваковския хан. Изведнъж на вратата се почука плахо. Старият Конов излезе и уплашен видя двама турски аскери на коне. Единият от тях, много красив турчин, с подгънати мустачки, добри очи, погледна стария човек с думите: „Господарката праща тези два коня и тези фереджета, да ги оседлаят двамата и да бягат, още сега, веднага.” Другият каза: „Не се бавете, няма време, нашите момчета започват да търсят, а ние ще мълчим, нали господарката поръча”. Двата коня стояха кротко пред голямата дървена порта и очакваха новите ездачи. Излязоха Левски, Вартан и Марийка, която бе ни жива, ни умряла. Толкова много се обичаха, че тя не можеше да си представи раздялата. Очите ѝ, пълни със сълзи, го изпратиха с думите: „Дано Господ Ви закриля”. Тогава бащата продума: „Завийте копитата с парцали, да не тропат по калдъръма, да не вдигат шум и усъмнят турците”. Двамата, облечени във фереджета, се метнаха на конете и тъмнината ги погълна, улицата със високите дувари им пожела добър път. След малко турците се раздвижиха, обикаляха по високи къщи да търсят Левси, но нито следа от големия родолюбец. Марийка се похлупи по очи, като оплакваше своя възлюбен и проклинаше злочестата си съдба. Беше бременна, кой ще обърне внимание на нейното положение, когато любимият съпруг е в беда. Съпруга, очакваща дете, майка и баща, така отчаяни и загрижени за своята единствена рожба. Мракът покри двора със салкъмите, терасата с цветята и цялата къща потъна в злокобна тишина. Чуваха се само риданията на младата стопанка, въздишките на баща  и майка и молитвите към Бога: „Моля те, Боже, закриляй ни, ти можеш всичко, дай им сила да понесат това изпитание. Мили Боже”, шепнеха устата на красивата млада жена. А в другата стая – „Ние вярваме в тебе, мили Боже, ти ще ги спасиш” и ръцете правеха кръст. Така минаха няколко дни. Никой нищо не приказваше. В кафенетата насядалите чорбаджии (дядо Мано, хаджи Петър, хаджи Георгиев, дядо Георги Клисурски), сконфузено си шепнеха молитви. Броениците с кехлибарените зърна мълчаха в ръцете им. Нехубави мисли ги вълнуваха. По едно време дядо Мано продума: „Ще се спасят, ще видите. Докторът ще оправи положението. Селяните го обичат  и ще го закрилят.”, „Ами Левски как ще избяга, всички го познават”. „Ще им помогне Господ”, добави Мазничев. Неизпитите кафета чакаха. Хаджи Петър клатеше тъжно глава и в затихналото кафе се чу глас: „За Левски ми е жал”, „Ама какво ще правим без нашия доктор. Кой ще ни лекува, кой ще ни защити пред Пасаджик”. „Няма друг като него, приятел на управителя, но дано всичко мине”, продума с гърлест глас хаджи Илия. Не смея да отида на воденицата, гъмжат турски войници” и страх придружаваше думите му. Берковица изживяваше тъжен ден, два, три. Всичко се беше умълчало. Само гласът на ходжата се чуваше. Марийка за последен път разбра колко много обича мъжа си. Тя притискаше възглавницата до бузата си, а сълзите обливаха нейното лице.

Градът, тревожен, не спа цяла седмица. И Пасаджик бе разстроен, стъпките му отекваха глухо в просторната турска къща. „Нали ми е приятел, така ли трябваше да постъпи, но каквото и да става, пак ще ги намеря”. Жена му, по шалвари и турско лъскаво елече, се доближаваше до него, поглеждаше ръката му, обсипана със златни пръстени, и продумваше: „Имай милост към него, та имаш ли по-голям приятел. Всички българи те обичат заради него, ако го намерят – прости му! Аллах ще те благослови”. „Да, права си, Садъка. Ще заповядам да го търсят и ще му простя.” Гризеше го съвестта, сега стояща като страж в неговото съзнание. Права е Садъка. Ще му простя, така ще запазя любовта на българите към мен. Докторът за мен и за всички е безценен. Нека разберат, че над всичко е любовта, тя  е най-големият съдник.”

Намериха доктора, доведоха го в града под конвой. Веднага Пасаджик заповяда да го освободят, за да помага на хората. Всички с облеекчение си отдъхнаха. Любимият доктор бе свободен: „Халал да ти е свободата, аферим на тебе, прощавам ти”, продума с властния си глас. Сега пак си оставаме приятели, лекувай хората  и Аллах да те поживи.”

Марийкината радост нямаше край. Устните ѝ шепнеха: „Сега разбрах колко много те обичам. Без теб животът ми е нищо”. Той погали косите на любимата си жена, които за една нощ побеляха, а дългоочакваната рожба не можа да види бял свят. Тя стана жертва на безграничния страх и стрес за любимия човек.

Шибоят, латинката и босилекът си шепнеха, чешмата сладко струеше и нашепваше: „За човешката любов няма предели!”.

Из „Берковица. Неувяхващи спомени”, Росица Кирчева

Изображение

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s