Берковските въстания – 1836-1837

Сведения за Манчовата буна са получени от учителя Петър Илиев, който е чел разказите на дядо Средко Велков, участник в събитията.

Манчо Пунин е от село Бистрилица. Той е пасял овцете на баща си и е прекарвал повечето време в кошарите. Помагал е и на чичо си – калаузин на чорбаджиите – винопроизводители в Гаганица, които продавали своята стока извън нашия край. Манчо Пунин е пътувал много и е имал възможност да се среща с бунтовници и хайдути. Това разпалва в душата му искрата за свобода.

Една сутрин той видял турчина Ахмед ага да говори със сестра му. Ядосал се, грабнал брадвата и искал да го съсече. Родителите му го спрели. Помолили го да се откаже, защото турците ще затрият не само семейството им, но и цялото село. Разказали му, че Ахмед ага забелязал сестра му вечерта на извора. Тръгнал след нея и поискал да остане в тях за вечеря, а момата да му прислугва. Манчо се ядосал, взел храна и заминал за град Пирот. Там се срещнал с княз Милош. Разказал мъката си и как турците безчинстват в България. Заявил, че ще обходи селата, за да вдигне бунт и поискал помощ от княза. Той му обещал оръжия и припаси.

Манчо Пунин се върнал в България и най-напред отишъл при приятелите си Ганчо и Петко в село Лесковец. Поискал да му помогнат в подготовката на бунта, но те първо отказали. Месец и половина Манчо обикалял селата в Берковско и Белоградчишко. Хората навсякъде давали съгласието си, защото страдали от робството.

По това време Ганчо от Лесковец се оженил за хубава мома от селото. Местният спахия я забелязал на селския извор. Наредил да извикат невестата в конака. Посъветвали Ганчовата булка да отиде облечена в дрипи, с начернено със сажди лице и мазано със запъртъци тяло. Като я видял мръсна и миризлива, турчинът я изгонил. Но мъжът й Ганчо търсел случай, за да отмъсти. Следил спахията Селим. Една привечер го ударил с камък по главата и избягал на кошарата на Манчо. Тримата – Петко, Манчо и Ганчо решили да съберат представители от съседните села, за да решат кога да се вдигне бунт. Манчо бил главен ръководител, а Ганчо и Петко трябвало да се погрижат за пренасяне на оръжието от Сърбия.

Срещата на водачите на бунта била през есента на 1834г. През пролетта на 1835г. срещу празника Младенци решили да се съберат в м. Орлов камък, за да решат кога и как да обявят бунта. На тази среща се взело решение бунтът да се вдигне на третия ден на празника Великден. Дядо Средко, авторът на разказаните спомени, бил на срещата. Той отсякъл един лесков прът, взел парче плат, заковал го на пръта и развял знамето на бунта. Накарал всички да паднат на колене, да го целунат и да се закълнат във вярност. На 3-я ден на Великден лесковчани напуснали селото, заминали нагоре въз Мили връх, наклали огньове, а добитъка скрили в горите. Спахията Селим видял огньовете и заминал за Берковица. От Берковица и село Култовица били изпратени потерии. Манчо Пунин се завърнал от Сърбия с лоша вест – княз Милош не дал войска, защото „щяло да стане война с Турция”. Потерията настъпила, а бунтовниците започнали да стрелят. Те подгонили турците до Берковска река. Редовна турска армия не е учавствала в потушаването на размирицата.

Разбрал султанът за този бунт в Берковско и изпратил двама аги да проучат причините за недоволството. Турците изпратили парламентьор, който да извика водачите – Манчо, Ганчо и Петко за преговори. На среща с турците отишъл само Ганчо, който разказал всичко за безобразията, които вършели турците по селата. Поискал да се забрани на турците да идват в домовете на българите и да безчинстват. Агите от Цариград дали обещание, че това ще бъде направено от султана с ферман.

Манчо Пунин се завърнал в селото, но бил следен от турците. Правени са опити да бъде хванат. Той се принудил да избяга в Сърбия, където се заселва и оженва. Загинал е в град Ерткюприя на 30 години.

С Манчовата буна българите са извоювали опазването на семействата, религиозни и граждански права. Този бунт оставя дълбоки следи в съзнанието на българите. От поколение на поколение се е предавало, че оттогава турците са се „умирили” и животът на българите е станал по-добър.

Погрешно би било ако приемем, че въстанието е завършило без кръвопролитие. То е започнало с военни стълкновения, с проливане на кръв и жертви и е завършило с мирно уреждане на част от исканията на селяните. Ако сравним резултатите от това въстание с предхождащите го, ще видим, че то е първото, макар и частично, но успяло въстание. Ням свидетел за кървавите жертви на Манчовата буна от 1836г. е надписът на кръста върху иконостаса на старата църква в село Гаганица, който гласи : „ Лобно е место 1836”. Тук след приключването на въстанието част от заловените борци са били избити.

Смяната на берковския аянин не означавала подобрение на положението на населението в Берковско. Ангарията се засилила, раята била натоварена с нови налози. Насилията и произволията не секнали. Въпросът за земята и данъците не бил разрешен. Това довело до ново въстание в Берковско през 1837г. с център село Бели мел. Във въстанието взели участие ония села, които се намирали в непосредствена близост до сръбската граница. Очевидно е налице същият военно – тактически замисъл на ръководството на въстанието : първо, да се получи по-лесно и по-голяма помощ от Сърбия и второ, при неуспех въстаниците да се прехвърлят на сръбска земя.

Организатори на въстанието били Върбан Пенов и Колчо Андреев от Бели мел и Кръстю Нашин от Копиловци. Сръбските погранични власти обещали да доставят муницията и да се притекат на помощ за освобождение от турско робство. Обещаната помощ вдъхвала сили на бъдещите въстаници. В подготовката били включени следните села : Превала, Горна лука, Митровци, Влашко село, Чипровци, Железна, Бели мел, Челюстница, Копиловци, Ковачица, Равна, Помеждин, Главановци, Дива Слатина, Дълги дел и Еловица. Жителите на тези 16 планински села, повечето скотовъдци и занаядчии, с мъка изкарвали прехраната си, но били със силно национало чувство и патриотичен дух.

На 14 ноември 1837г. в Митириза и Чипровския манастир се събрали 2000 души селяни. За войвода бил избран Върбан Пенов, а за негов помощник – Кръстю Нешин. Известена, турската власт в Берковица изпратила към Чипровската клисура около 170-200 въоръжени турски низами, а турското правителство изпратило голяма редовна армия с кавалерия и артилерия. Войска била изпратена от Ниш, София и други градове.

Въстаниците били слабо въоръжени. Имало само около 40-50 мъже с оръжие, главно стари пушки, а останалите въстаници разчитали на обещаната помощ от Сърбия. Сред въстаниците настъпило разединение. Едни, с войводата, били за борба до смърт, а други – за преговори с турците за премахнаване на спахийството, за земя и премахване на данъците.

На 23 ноември 1837г. турците, напълно осведомени за крайно слабото въоръжение на въстаниците, ги нападнали. На полесражението – Митириза – останали само въоръжените въстаници. Другите, без оръжие, се разбягали. Ноемврийското време застанало също срещу борците. Привечер страшна снежна виелица и буря сложила край на и без това недостатъчно подготвеното и въоръжено въстание. Само 10 дена свободата сгрявала душите на бунтовниците от 16-те берковски села и надеждата на останалите. Въстаниците дали 17 жертви. Останалите се прехвърлили в Сърбия. Патриотични българи прибрали и погребали телата на 17-те в Чипровския манастир. След разгрома на въстанието бунтовният Чипровски манастир бил ограбен. Някои въстаници не останали в Сърбия, а се укривали по овчарските кошари в планината. Кръстю Нешин емигрирал в Сърбия.

Върбан Пенов решил да се прехвърли през Румнъния в Русия. На път за Румъния се укрил в село Брусарци при своя роднина Младен Колов, който излязъл предател. Турски сеймени заловили Върбан Пенов, който се дърдал геройски на разпита. Присъдата му била страшна. Върбан Пенов бил принуден да развали собствената си къща и от гредите й да издигне бесилка в Митириза, мястото на сражението, където мъченически издъхнал на 30 ноември 1837г. Преданието говори, че пристъпил към бесилката с високо вдигната глава, с присвити очи и поглед отправен надалеч. Запял юнашка песен. Решението на турския съд било тялото да виси 40 дена на въжето, за да плаши народа. Но се намерили пак патриотични българи, които убили турските низани – пазачи, свалили тялото на героя и го погребали до другите 17 убити въстаника. Така войводата останал за вечни времена до своите юнаци в майката земя.

На скалата, където е обесен Върбан Пенов, днес е поставена паметна плоча.

Различни са причините за неуспеха на въстанието. На първо място трябва да споменем лошото въоръжение и слабата подготовка.

Не можем да отминем нечестната политика на Сръбската държава и пограничните сръбски власти спрямо българските патриоти. Обещавали им оръжие, боеприпаси и дори войска. Но когато въстаниците се вдигали, намирали начин да се откажат от обещанията си и оставали народните борци излъгани.

След двете въстания през 1836 и 1837г. въпреки смяната на някои турски аяни и бейове и обещанията на турските власти, в Берковско нищо не се променило. Затова оплакванията  и протестите на смели българи от берковския грай до висшата турска власт зачестили. След неуспешните въстания хайдушкото движение по тези места наново се засилва.

Берковските въстания представляват една брънка от общите борби на българския народ против чуждия завоевател. Те дават скромен принос в селските движения през първата половина на 19в. и стават предвестници на величавата борба на българското население в следващите десетилетия.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s