Нека ти разкажа

автор: Горан Атанасов – личен сайт

kulataИма места, които трудно могат да бъдат описани. Места, които те докосват, места, които чувстваш, усещаш, възприемаш по различен начин. Места, които припознаваш за свои. Нека ти разкажа за едно подобно място, където времето няма значение, поне астрономическото такова, където винаги празнуваш, когато си там, където са най-хубавите изгреви, най-хубавите залези, където пеят най-сладкопойните птички. Където зимата е мека и снежна, а лятото прохладно и приятно. Тя е скътана сред гъстите букови гори на Северозападния Балкан. Там където в. Ком застава гордо над околността, сякаш, за да пази всичко. Там където буйните, игриви потоци стремглаво препускат към долината. Пенливите им води прескачат големи камъни, скални тераси, шмугват се между дървета и храсти. За къде бързат тези води? Къде отиват? Отиват точно там, накъдето вървим и ние. Някои всеки ден  я срещат, докосват я, разминават се с нея. Други мечтаят за нея, искат да я видят, да бъдат с нея, при нея, до нея, в нея. Трети я носят в сърцето си и обикалят земното кълбо с нея. Четвърти, откъснати от нея неприлично дълго, един ден, засрамени, с наведена глава, се връщат, молещи на колене за прошка. Пети са близо до нея и винаги, когато имат възможност, бързат да я видят, да й споделят, да й разкажат. Тя умее да слуша, да дава отговори на онези извечни въпроси, на които най-големите мъдреци и философи мълчат. Разказват и за непознати места, за различни култури, за странни хора, за причудливи животни, а тя недоумяващо, но с внимание ги слуша.

          Всеки ден се събуждам с мисълта за нея. Тя е очарователна. Дъхава, пропита с хилядите ароматите на планината. Лирична подобно на поет. Невинна като  дете. Чувствителна като майка … Ако беше жена, вероятно би била най- красивата жена на света. Тя се казва Берковица и е моето родно място. Понякога ми е гузно, защото я изоставям. Винаги я изоставям, а си мисля, че тя има нужда от мен. След като завърших гимназия я напуснах. Заминах да уча. Идвах си, разказвах й, пак я изоставях, тя ме изпращаше с най-хубавите си усмивки, подаряваше ми онези незабравими изгреви. Пътувах и гледах как ми се усмихва, как ми шепне да не бъда тъжен, защото тя ме чака и не ми се сърди, че не съм при нея. Понякога обаче, колкото и умело да се прикрива, я забелязвах как плаче. Сълзите й бавно се стичаха по листата на дърветата, вятърът бързаше да ги избърше, за да не ме натъжи, но аз ги виждах. Тогава плачех с нея. Обаче, когато се връщах, тя ми подаряваше най-нежните си прегръдки. Пътувам към нея, а тя ми се усмихва с онези най-прекрасни залези, които могат да бъдат видени само в планината. Връщах се, заминавах, пак се връщах, пак заминавах. Винаги се натъжавам, когато си тръгвам от нея за дълго. Да, тя е в сърцето ми, в мислите, в сънищата. Тя е в мен и силата на планината ме закриля и помага, знам. Обаче не я виждам и това е големият ми проблем. Не виждам планината, не усещам аромата, не пия от чистите й ледени води. Не виждам дълго приятелите си. А аз обичам приятелите си и имам нужда от тях. Имам нужда да си говоря с тях, имам нужда да си мълча с тях. Понякога съм егоист. Умишлено не искам да имам други приятели, сякаш не мога да допусна, че някой “чужд”  човек може да ме разсмее, че някой тъй безкористно може да ми помогне, че на някого му пука за мен, че му е грижа какво се случва в сърцето ми, в душата ми, че някой друг може да ми бъде приятел.

Нямам много приятели, те се броят на пръстите на едната ми ръка, хайде плюс още един- два пръста. Но, макар и малко, аз мога да разчитам на тези хора, защото приятелството е над всякаква житейска простотия, над меркантилщината, над бизнеса. Бизнес, ебати тъпата дума, мразя такива изкилиферчени думи. Приятелството си е приятелство, ама сиренето било с пари, това е най-тъпата поговорка, дано да не е българска, щото ме хваща срам от нея. Приятелството е над нещата и е прекрасно да знаеш, че има хора, които ще ти дадат сирене без пари. Аз имам такива и се гордея с тях. Скромността ми пречи да ги назова по именно, пък и едва ли те искат. Нямат нужда от това, имат нужда да сме заедно, знам го. Чуваме се. Една вечер, беше късно, ми се обади един от тях. Как си, що си? Две-три приказки. Накрая, няма да забравя,  ми каза: ”Чух се и с останалите сега вече мога да заспя спокойно”. Невероятен човек. През тази нощ спах като малко дете, спах спокоен. Ето постепенно стигаме и до причините, които ме карат да се завръщам към нея. Не сме в час по математика, за да пишем подточка (а, подточка (б и т.н. а и понеже мразя математиката се връщам моментално на усещанията.

berkovica-_gradat_pod_KomНека ти разкажа още малко за нея, знам, че вече я обичаш. Твоята Берковица. Тя разбира се е с друго име, но ти я обичаш също толкова, колкото и аз, знам го.  И въпреки това искам да ти разкажа още, защото я познавам по-добре от теб. Ако някой ме попита как бих я определил с една дума, без да се замислям, ще кажа – СЪРЦЕБИЕНЕ. Това е мястото, където винаги, когато се завръщам чувствам, че съм жив. Сърцето ми затуптява в ритъма на хиляди усещания и вибрации, цялото ми същество се вълнува от срещата с родното, със своето. Берковица е сърцебиене…, хъс, движеща сила, вечен магнит… тя е мястото на вечното завръщане. За едни тя е безнадеждно скучно място, за други е оазис на спомени, мястото на търсената нирвана, Шангри-Ла. За мен, тя е просто моят град.

Над “ Изгрев” слънцето залязва. Панелките в Бургас, придобиват все по-меки и меки контури, дори започват да изглеждат добре. Седя на терасата и гледам залеза. Съзерцавам този природен подарък. Знам, че когато слънцето потъне зад хоризонта, когато вече не го виждам, то озарява Берковица. Последно залязва в моя град. В този миг мислите ми ме отнасят там. Представям си, че седя на канапето и се наслаждавам на залеза в планината. От прозореца влиза свежият й въздух, птичките си чуруликат нещо, а на сто метра реката шуми. Това е рапсодията на природата, това е спектакъл за душата и тялото, тържество на божественото над материята. Слънцето го няма. Вратата на терасата се отваря и до мен застава Дани.

– Какво правиш?

– Нищо, гледах залеза. Сега е в Берковица.

Тя се навежда, прегръща ме,  целува ме и казва: “Спокойно, един ден ще гледаме залеза заедно в планината. Искаш ли”?  Усмихва се с най-прекрасната усмивка на света.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s