Кирил Воденичаров – Рукето

източник: линк

Цветко ВАЦЕВ

Кирил Воденичаров (Рукето) – берковски художник от местно значение

Кирил Миронов Воденичаров е роден на 4.10.1907 г. в гр. Берковица, а умира на
10.02.1980 г. Той е една интересна самородна, многостранно развита творческа личност – познат на берковската общественост не само като художник, но и като начален учител, турист-ветеран, строител на хижа Ком – стара, организатор на първия Празник на Берковския балкан, театрален самодеец – постановчик, автор на разкази, драматични пиеси и пътеписи, журналист – първия издател на местния вестник “Ком” и съосновател на художествената галерия, активен общественик.

Още от малък Кирил Воденичаров проявява голям интерес към рисуването. Имал “златни руки” – златни ръце, поради което получава и прякора Рукето. След завършване на VII клас урежда първата си самостоятелна художествена изложба.

През 1929 г. пътува до Италия, Франция и Австрия, където има възможност да види много художествени галерии и сбирки и да се запознае с художественото майсторство на редица световно известни художници, които оставят незаличими следи у него.

През 1934 г. той прави самостоятелна изложба в две от класните стаи на Берковската гимназия “Д-р Иван Панов”, на която присъства и писателят Антон Страшимиров – по това време на почивка в Берковица. Ето какво пише той по този повод в статията си “Самороден дар”, поместена в сп. “Завети” през октомври 1934 година: “Един ден ми казаха: берковското туристическо дружество устройвало художествена изложба от картини на едно селско даскалче… и настоятелно ме поканиха да ида, да зачета домораслия художник. Боже, господи, затова ли съм дошъл тук – да посещавам Берковския театър, Берковското кино и някаква Берковска художествена изложба…

Аз отидох, т.е., заведоха ме – има настоявания, които човек не може да отклони! Строен, голобрад момък, с усмивка на момиче, но с проникващи очи на ясночел старопланинец. Син на воденичар, навярно: назовава се Воденичаров. Инак по държане, по облекло, по коси, у момъка нямаше нищо артистично. Наопаки; типичен селски учител. Какво можеше да се очаква от това момче?

Шепа посетители. А работите на младия доморасъл художник бяха покрили стените на две обширни класни стаи… Отвратително осветление! И все пак няколко платна с маслени бои привличаха погледа със своята вътрешна светлина. Какво става наистина в нашата безрадостна страна, сред нашия наново разпнат народ!

Ето това момче, което е забутано в планински колиби и не разполага със знания, нито с жизненост, то е намерило в себе си свещена мощ да обтегне струните на душата си между небето и земята! Чувствам се смутен; нямам си работа с дързък дилетант.

Ето не голямо платно с маслени бои, някакво окъсано колибарче със странно големи сиви очи. Ученик! Зад зловещата синина на очите му се губат дрипите, прозрачната кожа и скелетните кости. Ученик! Но какво има още да учи това дете, което олицетворява жестоката мъдрост на вековете сред един безкрайно изстрадал народ…

А ето и друго платно, по-тежко и по-страшно: ужасът на отчаянието по цяла Стара планина. Залюлели са се и сградите и самата земна твърд; могъщият колибар (сподвижник на Левски, съкрушителят на Одрин, ураганният войник при Тутракан) е разкрачен, с разкривено плачливо лице; безуспешно пиян… Да, люлеят се и сградите, и скалите, и Стара планина! Как силно се чувства в тази тезисна картина писъкът на младия селски учител; помогнете да възвърнем трезвеността – гине народът!

И пак същият, този трагично чувстваш голобрад момък е дал в няколко акварелни работи класическо постигане на красотата като самоцел. Приковава ме миниатюрната “Безкрай”. Аз бях обходил вече над облачните висини под Ком, познавах очуканите от бури смърчове и обозрен бях сред безкрая на Дунавската равнина. И реших: миниатюрната “Безкрай” трябва да се види от всички!” След месец същата е поместена цветна в списанието. А още подир един месец в общата художествена изложба на съюза на художниците е изложена картината “Под нашето небе” от същия този самоук художник, който официално е признат за художник.”

Много от акварелните рисунки и живописта на Кирил Воденичаров показват Берковица почти през целия ХХ век. Като съвременник и свидетел на септемврийските събития от 1923 година са картините “Барикада”, както и документалната му рисунка с мъртвите тела на Замфир Попов и Тодор Благов – изложени за “назидание”!

По-късно Кирил Воденичаров рисува картините си поместени в циклите “Стара Берковица” и “Старо и ново”, някои от които са показани в изложбата.

За ролята и мястото на изкуството в живота на Кирил Воденичаров пише следното: “Големите художници са големи не защото са се стремили да бъдат само оригинални, но защото, живеейки в една епоха, най-добре са я разбрали, като в работите си са вложили най-характерното от нея, за да я направят да живее през столетията и да хранят поколенията”, което с пълна сила се отнася и за него.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s