Живея в Берковица (Спомени) – Иван Вазов

Живея в Берковица
СПОМЕНИ

По велението на неизповедимите божии съдби в 1879 г. аз се бях озовал в затънтената Берковица, в качество председател на окръжния съд.
Бях дошъл там от Русе, дето бях служил при губернатора генерал Акимова, като чиновник особих поручений. Разстроеното ми здраве изискваше промяна на климата и аз приех предложението да заменя прашният и шумен дунавски град с тоя зелен планински кът.
Беше още окупацията. Тихият и забутан балкански градец гъмжеше от руски войници и офицери. Живот и шум изпълняше тесните, дълги улици, край които зееха лишените от врати и запустели турски дворове, напуснати от обитателите си в бързо бягство към София след падането на Плевен.
Съдебната зала, дето берковската Темида раздаваше правосъдие, беше една гола и бедна стаичка в конака, служила по-рано за турско мехкеме.
Скоро русите се дигнаха. На изпращане аз им държах реч на някакъв руско-български език. Помня, че тая реч дълбоко трогна офицерите. Види се, че тогава съм обладавал ораторски дар, който после изгубих.
Вместо русин, назначен бе българин окръжен управител .
Постоянен другар имах доктора Ч., влашки възпитаник, близък другар на Ботева, момък ексцентричен, бъбрив и весел. Всичко остало в Берковица състоеше от прости, макар и добри и приветливи хорица.
Живеех в една изоставена от турчина-домакин къща.
Бях млад тогава и животът в този глух провинциален кът, в това общество, чуждо на всякакви умствени интереси, не ми се виждаше тежък. За младостта навсякъде е леко и весело. В съда се занимавах с членовете на „съдебните правила” и на турския наказателен закон, а вън от него поетизирах, мечтаех, любех слънцето, свободата и горите. А каква чудна природа тука! Каква красота в това непознато райче. В свободни от занятие дни правех на кон радостни излети с млада дружина берковчани, с доктора и с управителя из гъстите букови лесове, що обличат полите и хълбоците на Стара планина, упоен от шума на кристалните планински потоци, от дъхът на тревите и цветята, от младостта си и от всичко, от всичко… При един излет на величествения Ком видях като на длан цяла Западна България и Източна Сърбия. Ширине безкрайно, простори необятни, въздух, небеса… Не, никога няма да се изличат приятните спомени.
Ком ми напомня обаче за едно престъпление, което извършихме с окръжния управител. Още ми е чогол на душата и сега ще го изповядам.
Намерихме на върха на Ком заложени три греди, които образуваха един вид тясна висока пирамида, подзидани с камъни и закрепени с напречни дървета. Ние се чудехме какво е това нещо. Каза ни някой овчар, че сърби го поставили като знак на граница между Сърбия и България. Понеже знаехме, че границата оставаше по на север, помислихме, че това е едно сръбско лукавство, направено с цел да обсебят наша земя. И обзети от патриотическо негодувание, ние катурнахме чрез стражарите злочестата дървена пирамида. След няколко дни един руски офицер-топограф заяви на управителя, че пакостници някои бутнали на Ком тригонометрическия знак!
Естествено „пакостниците” управителят не издири, та и аз не можех да ги съдя…
Съдехме обаче здравата. Осъдихме задочно един големец турчин на смърт заради опожаряването на един Манастир през войната. По-после той обжалва присъдата пред Софийския апелативен съд, но и той я потвърди. Но касацията касира тая присъда: излезе, че имало издадена от княз Дондукова амнистия, която нито нашия, нито апелативний софийски съд знаел!
Тежко впечатление ми правеше селското население на тая околия. В съда имах случай да се убедя в каква морална поквара тънеше то. Грабеж, кражби, разврат, убийства. Едни углавни престъпления само. Тук всеки почти се кълнеше на лъжа. Свидетелската клетва за селянина не значеше нищо. Свободният живот, школото, новите наредби превъзпитали ли са тоя народ – не знам.
Аз, както и моите другари съдии носехме униформа: фуражка, редингот със златни еполети и жълти копчета и саби.
Славно време беше тогава!
В тая Капуа аз се излених. Разходките и райски хубавите околности, веселбите на младостта не ми оставяха време за съзерцателна беседа с музите… Но пак пишех понякога. Животът тук ми натрапваше теми оригинални, нови и безпокоеше сладостния ми нехар. Една случка в двора на съседа ми ме накара да хвана перото и да напиша хумористическата поема „Моята съседка Гмитра”; една съдба, която ми се случи да разгледвам, ми даде материя за поемата „Грамада”. Аз я видях скоро напечатана. Когато на 1880 година по служебна работа дойдох в София, бях обсипан с похвали от познати и непознати. Харесала се беше. Петко Каравелов, министър-председател тогава, при среща на улицата ми каза: „Вазов, само едно нещо по-хубаво съм чел от „Грамада”– Шевченковата „Катерина”! „Грамада” ми донесе обаче и едно огорчение. Г. С. Вацов ми предложи и аз приех да се представя на г. Петка Славейкова, министър тогава и мой високо почитан учител в поезията. Беше юлски зноен ден и помня, че го заварихме дома му без жилетка и по риза, разговаряйки се с куп депутати. След първите разменени думи той ми каза изведнаж:
– Четох вашата „Грамада”. Това е последния проблясък на един угасающ талант!…
Излязох си попарен от тая смъртна присъда.
Народното събрание закри същата година Берковский окръжен съд. Мене ме назначиха прокурор във Видин. Вместо за там, аз тръгнах за Пловдив. Турих край на чиновнишкото си поприще.
Сега, като разчовърках паметта си, какъв рой от възпоминания се събудиха, колко забравени преживелици, колко мечти и видения… Но по-добре да свърша и да кажа сбогом на читателя.
А тебе, Берковице, привет благодарствен от твоя случаен някогашен гостенин.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s