Валентин Пешков

Едно прекрасно интервю на г-н Валентин Пешков – личност, която не можем да опишем с думи 🙂 

източник: Списание „Тема“

 

9953-6801kk_960_539Ако не знаете какво е склумикс, може да ви разясни само Вальо Камъка от Берковица.Склумиксът е негова запазена марка, но на изложбите-базари, които реди в родния си край, му казват каменна пластика. Срещаме Вальо Камъка случайно в топлия есенен уикенд пред портите на Клисурския манастир. Стои на няколко разкрача от сергията си, на която е наредил цял хор приклекнали жаби, два кервана пъплещи костенурки, ято птици с очи-мъниста и куп други фигури с различни размери. Сред тях и човеци с калпаци, с мустаци и извънземни в ръце с бутилки, всичките от недялани камъни – такива, каквито ги е сътворила майката  природа – гладки и хлъзгави като сапун или заострени, ръбести, тумбести, с различни естествени окраски. Всеки от тях си има точно определеното място и е част от уникална фигура или композиция. Вальо пие кротко биричката си и хвърля по едно око към народа, който влиза и излиза от духовната обител. От четири години посреща и изпраща всички поклонници и туристи под връх Тодорини кукли. Отдалече разпознава и купувачите, и зяпачите, но на вторите се радва не по-малко – щом при него се спират, от изкуство разбират. Фланелата на гърба на Вальо е от три цвята – бял, зелен и червен. Тя, както и хартиеният национален флаг, забоден над каменната менажерия, заедно с двете шапки, които измъква от багажника на колата си – лятна и зимна, пакс цветовете на трикольора

недвусмислено загатват, че пред нас стои българин и половина. „Съосновател съм на Патриотичен съюз „Родолюбие“, по чиято инициатива Берковица вече има паметник на Левски“, разяснява. Местната патриотична дружинка години наред шествала из градчето на националните празници с развети трибагреници и се опитвала да разпали родолюбието у младите. Комитите правели и дарения за домове на възрастни и сираци, вършели и други богоугодни дела, но като истински българи накрая се скарали и дружината се разтурила. Той обаче е все така болезнено чувствителен, ако го закачиш на тема „българщина“. Пуска в ход и патриотичните си стихове, а разгорещеният му рецитал бързо прелива в песен, за да оценим и приятния му плътен тембър. Преди години бил солист в ансамбъла на Строителни войски, пее и в градския хор. Казва, че си обича България, защото българките са най-хубавите жени, ракията на тате е най-добрата, а страната ни е най-красивата в света. Последното знае от един приятел, който избягал в Америка, но не прокопсал. Затова Вальо се е заинатил – той гурбетчия никога няма да стане, въпреки че държавата е обърнала гръб на малкия човек, който разчита на двете си ръце и на своята инициативност. „Дето връх Кома се издига и малина червенее,/където пее славей птица и гората зеленее,/тук роден съм аз, беднякът,/и ето тука ще умра“, рецитира вдъхновено своята ботевска молитва.

Не гледайте на Вальо като на търговец пред вратите на храма. Първо, защото той вдъхва душа на камъка, и второ, защото двата разкрача земя, на които е опънал сергията си, са му посочени свише. Точно тук преди четири години открил нарисувания на земята кръст и това му подсказало къде е мястото му. В това няма нищо мистично, защото за него светът гъмжи от причудливи образи и фигури, невидими за другите в повечето случаи. Той обаче ги открива навсякъде – в очертанията на локвите пред краката си, в чинията, която му е поднесла врачанката (жената де), на небето сред къдравите облаците, в корубата на ей онова дърво в манастирския двор. През неговите очи виждаш и очите, и устата, и стърчащия му дървен нос. Няма по-гениален художник от природата, въздиша мъжът с трикольор на гърба. Ако заничате дървото и продължавате да твърдите, че това е само една стара и разкривена круша, значи нямате очи и душа за склумикс. Ей това парче сирене, небрежно начупено, не е просто буца с нарушена симетрия, а красива жена, разяснява художникът и ни показва снимка на сиренето в анфас върху дисплея на мобилния си телефон.

Вальо казва, че откакто е открил камъка, се чувства като Сали Яшар – прави това, което душата му иска, а талантът си обяснява, скромно припявайки така: „Не те ли посочи Големият чичко, не каже ли „мой човек“, то ти си оставаш завинаги никой, оставаш, оставаш шебек.“
През времето, в което не обикаля манастирите и панаирите, за да предлага своя склумикс, той е учител по изобразително изкуство в основно училище „Иван Вазов“ на родния си град Берковица. Неговите ученици рисуват с маслени бои още в пети клас, а рисунките им печелят международни конкурси. Добри и умни деца! Преди да се привърже към камъка обаче, бил Вальо Малината. През 1994 г. едва-едва оцеляващият с учителската си заплата Валентин Пешков решава да си направи малинова плантация и се регистрира като земеделски производител. Купил си малък трактор, мотокултиватор, бус, две раздрънкани лади и запретнал ръкави. Малината е традиционен плод за региона, вирее по тия места още от турско време, неслучайно в града е издигнат паметника „Малинарката”. Всички ученици ходехме по бригади, за да берем малини, разказва Вальо и показва една избеляла снимка от онова време. Започнал малиновия си бизнес с декар и половина в старите ниви на текезесето, после за две-три години плантацията му се разраснала на 25 декара. Освен малините отглеждал ягоди, касис, къпини. Малините му били за чудо и приказ. Насадил от няколко отбрани сорта – Люлин, Самодива, малко пролетни, повече есенни.

Отворил 30 работни места

създал поминък на града, а продукцията му хранела София. Сто дни в годината разнасял пресния плод с една лада комби от Берковица до  столицата. Продавал реколтата си под борсова цена на пазарите в „Люлин” и „Красно село” и се връщал обратно с много пара. Успял да купи и един етаж от кооперация на улицата, която тръгва от паметника „Малинарката” и води право до неговите малини. Но после дошли италианците, настанили се на наша земя сякаш им е бащиния, засадили край язовира на Монтана хиляди декари с малини и убили дребния български производител. А един немски концерн купил хладилната база за съхраняване на плодове в Берковица, изкупните цени на малината се срутили главоломно.
Малко преди да влезем в ЕС, ентусиазмът отново го завладял, но бързо спаднал. Европейските субсидии за малините били обидно малки. Фалирал безславно през 2007 г. За онова време разказва така:
„Скарах се с врачанката, събрах си дрехите в една раница и тръгнах на стоп за София. Никой не ме взе в колата си, подминаха ме дори приятелите, даже парнаджията на училището, в което работя. Толкова бях изпаднал.“
Краката му сами го отвели в Клисурския манастир.
Архимандрит Антим му подал ръка, приютил го, дал му работа – да чегърта таваните с шпакла и да боядисва стените на манастира. Докато стоял в дома Господен, не спирал да се моли да му даде нещо, за да оцелее. И Господ му дал камъка. Започнал да майстори костенурки. Като видяла как лепи камък върху камъка, врачанката рекла: „Ти си шашав!” Шашав, шашав, ама още първия ден продал склумиксите и се прибрал у дома с 30 лева.  Оттогава обикаля с автомобила си по поречията на Врещица и Бързишка река, по чукарите на Западна Стара планина, събира камъни и пълни колата си. Всякакви са – кремък, с който първобитният човек дялкал стрелите си, става и за бръсненел

Открил го е на 30 км от Берковица в посока Лом. Там в праисторически времена е имало море според неговите изследвания. Тоя гранитен заек пък разпознал край Бързишката река. Случвало се е да открива и цели готови форми като една жаба например, на която сложил само очи. Точно жабите вървели най-много цели три години в Белоградчик. Не можел да смогне да ги прави, туристите ги купували като топъл хляб. Вечер се прибирал с по 300 лева в джоба. Но времената вече са други, сега се радва, ако за цял месец успее да си докара още една учителска заплата.
Един от любимите му склумикси е „Айдук от България“. Историята не знае, че Точо войвода е дал пари, за да бъде възобновен Клисурският манастир, разяснява Вальо. Един ден до сергията му спрял и президентът Първанов. Вальо само това чакал: Заповядай „Айдук от България”, като мене и тебе – рекъл и му го поднесъл.

„Разсмях го!“, мига със сините си очи Вальо и отново минава в мерена реч: „Камъкът, който по мене ти хвърли,/аз го прихванах, от него направих лебед във бързей./Ти го видя, извини ми се и възкликна:/А, това е изкуство!“

Снимки: КИРИЛ КОНСТАНТИНОВ


 

източник: сп. „Тема“

ИСКРА ЦЕНКОВА

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s