ВАЗОВ И НИЕ – Погледът на един шестокласник

Много малка съм, когато се научавам да декламирам „Аз съм българче, обичам наш`те планини зелени…”. И идея нямам чии са тези думи, нито какво точно значи „българче”. Но патосът, с който го казвам, вълнението, което чувствам, предхождат знанието за това какво е България и принадлежността ми към нея, и определят гордостта ми от тази принадлежност и до днес. Определят любовта  към Вазов до днес.

Все още съм много малка. С дядо и баба от Берковица, където е родена моята майка и където прекарвам летата си, отиваме на разходка до чешмата на Малинарката. Голяма е, бяла, има много букви и чиста, студена планинска вода. Баба запява „Постой, моме, стой да зърна тия очи черни…”, а аз застивам и я слушам в прехлас, без идея да имам, че баба пее думите на същия този Вазов, който вече веднъж е успял да ме очарова.

Тръгвам в първи клас, мама ми купува книжка и сама прочитам: „Детенце, хубаво, пиленце любаво, къде под мишничка с таз малка книжчица?”. До текста е снимката на Вазов. Виждам го за пръв път – белокос и достолепен, с топъл поглед, а аз имам чувството, че го познавам. Мама се смее и казва, че, да, наистина съм го виждала.

Това е повод отново да се разходим из Берковица. Завеждат ме в къщата му музей, която има странен, непознат ми дотогава дъх на нещо, което мирише на векове. Потръпвам, защото не осъзнавам, а усещам живота, живян в тази къща. Следват нарочни разходки до паметника му в двора на Трето училище, до читалището в центъра на града, където виждам големия му портрет на млад и чернокос мъж. Но вече знам, че това е той – виждала съм го в музея. Познавам го, мисля си, и го чувствам толкова близък, защото ме е съпътствал откакто се помня.

У дома дядо разказва за грамадата край града, която стои и до днес и която свидетелства за оня Цеко, неоценил любовта на щерка си и проклет от всички берковчани. Казват ми, че съм още малка, но ще порасна и ще прочета поемата „Грамада”, написана … за нашата грамада.

Вече съм голям човек. Татко ме води до връх Ком, а аз се задъхвам от вълнение, че той е отново там, с мен, и гледаме заедно към Дунава и заедно мислим „Оттук окото волно прегради не намира./ Вселената пред мене покорно се простира./ Душата гордо диша. От тия планини/ умът към нещо светло, голямо се стреми;”. Осъзнавам – Вазов е навсякъде с мен. Той ме учи да съм гордо Българче, да обичам наш`те планини зелени, да тъгувам за България и да се гордея с езика ѝ.

Преди дни чух малката си братовчедка да пее и да плаче на „Постой, моме, за почивка, вечеря е хладна. За реч топла за усмивка, имам душа гладна”. Тя не разбира какво пее и не знае кой е Вазов, но вече е докосната от него. А аз се усмихвам и си казвам, знам какво се случва. Защото Вазов – Патриахът – е общото ни НИЕ.

Симона Николай

Благодарим на Ива Василева за изпратеното есе

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s